Проблемът с белодробните трансплантации у нас предизвикаха напрежение в обществото още през 2018 година. Днес премиерът Бойко Борисов и здравният министър Кирил Ананиев ще се срещнат със светилото в медицината проф. Валтер Клепетко. Пациентите се надяват той отново да започне да трансплантира българи. Как се живее с нов бял дроб, за изпитанията и борбата за дъх надежда за живот ни разказа Наталия Маева.

Тя е третата трансплантирана българка в Клиниката по белодробна хирургия в университетската болница във Виена, която се ръководи именно от проф. Валтер Клепетко.Вече три години Наталия Маева диша с нов бял дроб. След всичките перипети, през които минава, днес тя е щастлива, може да изкачва стълбите, да върви пеша и да танцува. Пише и сценарий за документален филм за личната си история. Това е обета, който дава пред Бога. Обещава да го изпълни след трансплантацията си. Нейното изкачване по пътя към спасението на живота й започва през 2009 година. Тогава Наталия, която е журналист, започва да чувства необяснима умора. Преди това е преминала през на пръв поглед. обичайна настинка

„Чувствах, че нямам сила да направя следваща крачка. Когато ходих да гласувам в близкото училище на парламентарните избори през 2009 година, пътят ми отне цял час, а иначе го преминавах за 10 минути“, разказа тя.

Безсилието й продължава да я следва в ежедневието й, докато един ден не ескалира дотам, че почти остава без дъх. Това се случва на погребението на покойния й преподавател по радио-журналистика проф. д-р Веселин Димитров.

„Просто не можех да дишам в ритуалната зала и три пъти ми се наложи да изляза, за да вдишам по-дълбоко въздух и на следващия ден се оказах във ВМА“.

Първоначално тя чува различни диагнози, докато лекарите стигат до пулмоналната хипертония.

„Когато на 7-имия ден дойде голямата визитация няма за забравя погледите на всички лекари, които гледаха много уплашено и не знаеха как да ми кажат какво ми е“, разказа тя.

Освен това чува и страшната им прогноза, че не й остават повече от 2 години и половина живот, през които няма може да се качва в планината, да ходи на море, да лети със самолет и т.н.

Борбата за живот обаче я мобилизира,тя започва да се интересува за заболяване си, да чете. Успокоява я разговор с американка, която вече 15 години живяла с пулмоналналата хипертония. Надеждата й за живот все пак не угасвала. Но трябвало да се раздели с идеята, че ще бъде майка.

„Тогава бях на 38 години и исках да родя, но предвид естеството на заболяването, трябваше да избирам аз или детето“, разказа Наталия.

Тя се лекува едновременно в България и в клиника в Солун. През 2013 година лекарите й казват, че трябва да обмисли вариант за белодробна трансплантация, а година по-късно е в българската листата на чакащи. Придвижването на документите й до болницата в Австрия, където трябва да бъде трансплантирана отнема три месеца. Тя не спира да се интересува за заболяването си.

„Когато човек се бори за живота си, няма задръжки. Учила съм международна журналистика. Знанията ми бяха употребени да спася собствения си живот“, разказва Наталия.

Така тя получава съобщение от проф. Валтер Клепетко, шеф на Клиниката по белодробна хирургия в университетската болница във Виена, в което той й казва да изпрати изследванията, за да се задвижи процедурата за предварителен преглед и подготовка.

„Трябваше да преборя МЗ, да получа финансиране и да вляза в листата на чакащи в Австрия. Тогава през 2015 година, когато министър на здравеопазването беше д-р Петър Москов беше отменен лимита за лечение в чужбина. И аз бях първата, която получи 120 000 евро директно преведени за лечение, след което бях включена в листата на чакащи в Австрия“, разказа още Наталия.

11 месеца по-късно добрата вест застига журналистката.

Точно на 8 ми март-денят на жената.

„Телофонът ми иззвъня съвсем неочаквано в 11 без 10, изписа се австрийски телефонен номер. Механично отговорих и от другата страна чух спокойният и равен тон на координаторката по донорство Барбара. Отговарях на въпросите механично, а сълзи от щастие се стичаха по лицето ми, усмихвах се. Получих и детайли за времето на кацане на медицинския самолет, който трябваше да вземе от летище София“, разказа Наталия.

На 9 март тя вече е във Виена. На летището я чака линейка, която я откарва в болницата и един час по-късно започва трансплантацията й. Операцията ръководи проф. д-р Шахрокх Тагави.

„Много е трудно да опишеш с думи какво чувстваш към човека, който реконстронструира новите ми дробове по мой размер. Звучи доста ексцентрично, все едно да си поръчаш риза по твои мерки, но проф. д-р Шахрокх Тагави го направи. Това му бе отнело около 9 часа на в нощта на 9 март 2016 година, началото на моя нов живот. Иранецът с вълшебните ръце, чийто поглед търсех всеки ден докато бях в болницата. Четях по погледа му дали съм добре или има някaкъв проблем. Болестта ме бе научила безпогрешно да си набавям необходимата информация по този начин“, добави още журналистката.

Тя се събужда два дни след трансплантацията. Първото нещо, което прави е да провери има ли белег под гърдите. Знакът, че лекарите са успели. И го намира.

„Тогава се успокоих, разбрах, че съм трансплантирана“, казва Наталия.

Дните след операцията са трудни. Тя отново се учи да ходи, няколко месеца посещава задължителна рехабилитация. Наталия дарява собствения си бях дроб за научно изследване в Германия. Към това я призовава един от координаторите по донорство, а тя вече чака докладите от изследването. Тя се надява, че така може да допринесе за това някой ден заболяването й да стане лечимо.

В момента се радва на активен живот.

Тя е отдадена на каузата да работи за правата на българските пациенти като член на Управителния съвет на Националната пациентска организация. Като човек на словото, продължава да превежда от различни езици и консултира медийно австрийска компания.

„Да даряваш орган е висша форма на любов към ближния. Може би трябват промени в българското законодателство. Малки промени. Ако у нас се разреши кръстосаното донорство, много хора ще бъдат спасени“, убедена е Наталия.

Тя спазва режим, който включва хранене, двигателна активност. Терапията й включва имуносупресори. През първата година след трансплантацията се налагало да пътува до болницата във Виена всеки месец, а след втората през три.

След трансплантацията тя е благодарна, цени всеки миг и се радва на малкото.

„Прави ме щастлива, това че успявам да стигна от ул. Любен Каравелов до Бояна , много хора не могат да го оценят. Последният ми танц преди трансплантацията беше през 2012 година, пет години по-късно отново танцувах“, казва тя през усмивка.

В момента усъвършенства познанията си по немски и хърватски език. Благодарна е и на всички хора, които са били в нея в битката за живота, които са я подкрепяли морално и финансово.

„Това, което ме кара да се боря е да разказвам за трансплантацията. Мечтая за едно подредено здравеопазване в България, където пациентът е в центъра на тази система“, казва Наталия.

Любовта към словото и творческите й заложби продължават да я движат. В момента тя пише не какво да е, а личната си история. Тя дава обет пред Бог, че след трансплантацията, ще направи документален филм.

„В него ще покажа и 20 български църкви, които намерих в Северна Гърция, екзархийски църкви. Правех тези проучвания от 2011 до 2014 година“, разказва тя.

Така в момента Наталия продължава да работи по сценария на собствения си разказ за пътя към спасението.

Източник: clinica.bg

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.