Дух за унищожение и икономии се натрапва в българското здравеопазване, казва шефът на пулмологията в АКХ – Виена

През 1989 г. д-р Венцислав Петков отива в Австрия като специализант по мулекулярна биология. Защитава медицински права, става асистент, с втора специалност по белодробни болести. Малко след това е водещ лекар в 4-та вътрешна клиника на АКХ Виена. Съвместно с известния професор Ланг работи по проблематиката на редките болести. Негови научни публикации са в най-големите медицински списания в света.

Сега Проф. Венцислав Петков е шеф на Клиниката по пулмология в АКХ – Виена.

„Исках да кандидатствам в Техническия университет, когато учителят ми по химия ми каза, че изобщо не съм за там, защото съм с хуманитарна нагласа. Той беше първият, който ме насочи към медицината. Като дете ми ставаше лошо, когато някой се пореже, но след този разговор си казах, че моят път е различен от пътя на баща ми. Беше инженер и се занимаваше с паметниците на културата -реставрираше стари църкви.“

Началото е трудно и много интересно. Специализацията в Австрия в областта на мулекулярната биология открива пред д-р Петков възможността да продължи работа в АКХ. Тогавашният шеф на белодробната клиника му предлага да остане.“Това решение беше важно за мен. Тук не можеш да се натрапиш – без покана не става. Започнах процедура по признаване на дипломата – трябваше да взема отново 14-15 изпита, които са от най-тежките. Едновременно с това уреждах преместването на семейството ми във Виена и работех в лаборатория, която имаше връзка с пулмологията на университетската клиника. Задълженията бяха толкова много, че буквално живеех в болницата. Като млади лекари специализанти работехме по 100 часа на седмица. Учехме се на работното си място. Отго-воряхме в три посоки, когато ни задаваха три въпроса едновременно. Мислехме за проблемите, които трябва да разрешим в следващите 10 минути и вземахме решения, когато реанимирахме. В медицинската практика решенията трябва да вземат бързо. Страшно е да се мисли бавно, а най-страшно е когато не се взима никакво решение.

Така тръгна развитието ми. В началото – млад асистент с втора специалност по белодробни болести, интернист. След това – водещ лекар във вътрешна клиника 4, където заедно с проф. Ланг намерихме общи интереси в областта на редките болести.“

И проф. Петков става шеф на пулмологията в АКХ – Виена. Клиниката съществува от 1729 г. Това още по-ярко го изявява като един преуспял в чужбина българин.

Той знае, че е така. И дори е на мнение, че след като парите, които влизат в родината ни от българите, работещи в чужбина, от години са повече от всички останали чуждестранни инвестиции, е редно в България да се създаде обществена организация, която да изразява мнението на тези българи за процесите и проблемите на развието ни. Затова на въпроса ми: „Възможно ли е част от австрийските традиции в медицината да бъдат внесени и в България?“, професорът се впуска в критично обобщение над цялостната ни здравна система.

„Традициите могат да се внесат, ако в България се направи план, стратегия и програма и има ясна перспектива – с политическа воля и политическа подкрепа, за една нова визия. За да рушиш една стара система, трябва да знаеш какво искаш да направиш на нейно място. Защо здравната система в България не функционира или го прави лошо? В момента не функционира, защото това не е система. Разрушена е старата система, но тя беше сигурна и си беше систематизирана за тогавашните представи. Не можеш да изграждаш нещо напълно ново като зарежеш досегашното, без да се опиташ да съхраниш най-доброто от него. И без да имаш визия поне за 20 г. Не може една здравна каса да финансира еднакво и държавните, и универститетските, и стотиците частни болници, които никнат като гъби и са бутикови, без социална функция. Трябва да се върнем на доброто образование,

да имаме един медицински универститет които да изпълнява трите основни функции на такова учебно заведение:

  • Да дава образование.
  • Да дава възможност за научна работа.
  • Да се занимава и с лекуване на хора.

Не 10, един е достатъчен, но на европейско ниво. Как може да бъде достигнато това? Със средства, хора и реорганизация на базисния сграден и друг фонд. И трябва да се почне от сега, защото нито ги има средствата, нито ги има хората, които са образовани, нито сградният фонд е готов.

Минах преди няколко месеца през Медицинската Академия в София и ми стана мъчно, като гледам на какво прилича. Кампусът е запуснат. Сгради, които бяха за института по вътрешни болести и клиниката за детски болести, стоят като паметници на безхаберието. Това са милиони левове на данъкоплатеца.

Традициите липсват. Всеки идва и започва от себе си, сякаш светът преди него не е съществувал. Прави се на парче, без да се мисли какво ще се случи и къде ще бъде медицината след 10- 15 години. Университетската медицина е много важна. Тя бълва хората, които отиват в периферията. Тя трябва да образова медицинските сестри, да дава познанията, за да се провежда съвременна медицина, свързана с най-новите постижения. Периферното здравеопазване трябва да се промени коренно. На първо място, болниците, които решават социални проблеми и представят всички специалности, да са в големите центрове, където има специалисти. Тези болници трябва да бъдат доведени до средноевропейско ниво. И не само отделенията по кардиология и ортопедия, които носят пари, а всички отделения, дори и тези, които не носят толкова печалба, но са необходими и от социална гледна точка. Те трябва да бъдат поддържани от държавата, а не да се закриват болниците.

Защото ние стигаме до един етап, в който медицината струва толкова много, че със старите представи тя не може да бъде финансирана. Има нови ужасно скъпи лекарства, има ноу-хау. Например трансплантациите – много скъпо перо, което е необходимо.

Като чуя, че в България това, което дава държавата от бюджета си за здравеопазване, е 4%, си казвам – не може да бъде вярно.

Австрия отделя 9-10 % за здравеопазване и като се вземе много по-високият държавен бюджет, се получават много пари, които пак са недостатъчни. Но този дух за унищожение и икономии, който така нахално се натрапва в българското здравеопазване, в Австрия липсва. Не че и тук не «е правят реформи, но те имат коригиращ, а не тотален характер.

Важно е да припомним на всички – в здравеопазването най-главната роля имат лекарите. Всички останали – администратори, икономии, пари, промени – имат значение, но без ЛЕКАРЯ няма как да стане.

Стефан Тамбуев,  Наталия МАЕВА

в-к Стандарт, 13.09.2018 г., с. 12